Пандемията и българите в чужбина

17 май Пандемията и българите в чужбина

Текст: проф. д-р Владимир Пенчев,
ръководител на екип „Културно наследство в миграция“

Изследователски екип, съставен основно от учени в ИЕФЕМ – БАН, изследва от няколко години процесите на съхраняване и развитие на българското културно наследство сред българите в чужбина, благодарение на усилията на техните разнообразни общностни структури в отделните страни. Днешната глобална пандемия, обхванала на практика почти целия свят, предизвика изследователите да се обърнат към своите събеседници с онлайн анкета, стремяща се да направи моментна снимка на ситуацията. Автори на анкетата са: доц. д-р Боян Кулов,  д-р Анелия Авджиева, д-р Лина Гергова, д-р Таня Матанова,докт. Валентин Воскрсенски, като в нейното разпространение се включи целият екип. На нашия призив в рамките на седмица откликнаха десетки наши сънародници по света, за което искрено им благодарим! Анкетата не е затворена, тя продължава да се попълва, но досегашните резултати позволяват вече да бъдат представени и да се направят някои изводи.

Към момента на написване на този текст, в нея са участвали 79 души, а към момента на публикуването му те вече са 88 души, основно от Западна, Средна и Южна Европа (минимално на този етап е присъствието на Скандинавия и Източна Европа), от САЩ и Канада, от Австралия и Африка (ЮАР, Мароко). Анкетираните са предимно представители на български организации (асоциации/дружества, клубове и т.н.), на неделни български училища, на различни фолклорни формации, на църковни общини, медии и т.н., като изпълняват функциите на председатели, секретари, членове на ръководствата, редови членове, учители, свещеници, медийни специалисти, хореографи и др., вкл. собственик и счетоводител. Налице е достатъчно богат емпиричен материал, който ще бъде обобщен, систематизиран и анализиран от учените. Настоящия текст представлява по-скоро птичи поглед върху реализираната анкета.

Една от групите въпроси в нея беше посветена на ситуацията в съответната страна. На въпроса за политиките, насочени към обезпечаване на дейността на българските организации по време на пандемията, както можеше и да се предположи, отговорите бяха разнообразни и дори полярни в някаква степен, съобразно конкретната държава, статута на конкретната организация и конкретните държавни политики. Естествено произтичащи от това са и отговорите на въпроса дали пандемията и свързаната с нея икономическа криза променя живота и функционирането на българската общност в страната. В общи линии освен обичайните и очаквани човешки реакции, трябва да се обърне внимание и на няколко характерни пункта: „Забелязва се разслоение в общността, в зависимост от гледните точки по отношение на пандемията“, „Когато хората не се виждат, трудно може да се говори за общност“, „Общуването се прехвърли до голяма степен в дигиталния свят“, „Изолацията доведе до нов прочит на стойностите в живота. Хората потърсиха утеха в православната вяра“, „Много загубиха работата си и се върнаха в България. Как точно се е променила общността ще може да се каже едва след като приключи пандемията и се върнем към познатия ежедневен ритъм“.

В подобен контекст, но и отново продиктувани от конкретните условия, са реакциите на въпроса за функционирането на съответната българска организация в ситуацията на пандемия. Може би най-емблематичният отговор е следният: „Премина на дистанционно функциониране“. Или в по-разгърнат вариант: „Трябваше много бързо да реагираме и да преминем изцяло на комуникация във виртуалното пространство. Към нашата асоциация има четири български училища и най-голямата трудност дойде от организацията на преподаване. Трябваше да се съобразим и с факта, че децата ще са заети цяла седмица към испанските си училища и ще са неотлъчно пред компютрите. Справихме се с предизвикателството, дори си провеждаме извънкласните занимания, които за нас са ключът към запазването на българското самосъзнание“. Разбира се, това невинаги е възможно и често се стига до временно прекратяване на дейността: „Всички културни мероприятия са отменени. Нашата организация организираше много такива, което помагаше за поддържане на контакта между българската общност“, „Събитията на живо са преустановени. Плановете се отлагат за неопределено време“, „За съжаление като организация не можем да се срещаме и да танцуваме и пеем. Но освен тази временна забрана, не очаквам да има трайни отрицателни последствия“.

На въпроса дали местните власти търсят съдействие от българските организации във връзка с провеждането на противоепидемични мерки отговорите отново зависят в голяма степен от конкретната ситуация (напр. „законодателството на Австралия не допуска по време на пандемия правителството и местните власти да търсят съдействие от неправителствени организации“), затова като цяло е налице сравнително рядко: „Изпраща ни се писмена информация за мерки за предпазване, за икономически помощи и морална подкрепа от тукашната държавна администрация и от други групировки за подпомагане на чужденци“, „Не се е налагало да ни търсят, но имаме връзка с тях на всякакво ниво – градска управа, НПО, които ни информират за ситуацията и ни свеждат до знание решения, норми, законови разпоредби“, „Да, даваме информация на български език, разяснява се ситуацията. Тези, които са изпаднали в беда помагаме за документите, съветваме“, „Свързват се с нас на ниво организация с молба да предоставим информация на български език на всички наши сънародници за пандемията и извънредното положение в страната“, „Имаме доброволци, които са в контакт с неправителствени организации“ и т.н.

Всъщност, темата за доброволчеството в условията на пандемия присъства специално в анкетата, като резултатите показват, че повече от половината от анкетираните организации (63%) не участват в подобни инициативи. Останалите насочват усилията си основно „чрез споделяне на дарителски кампании, организирани от членове на общността ни“, „информация и набиране на средства и храна за нуждаещите се“, пак „топла храна на нуждаещите и шиене на маски“, като тъкмо заради последния проблем „председателката ни доброволно се включи в инициатива за надомно шиене на маски, които в началото на извънредното положение бяха изключително оскъдни“. Често срещано е също така „подпомагане на учениците и техните семейства с подбор, инсталиране и настройване на новите програми и учебници, нужни за осъществяване на учебния процес“.

В тази връзка е логичен и въпросът за какво най-често се обръщат към общностните си структури българите в условията на пандемията, като се оказва (възможен е повече от един отговор), че най-вече за практическа информация във връзка с положението в страната (44%), за съвети за ученето у дома (45%), за социална подкрепа (31%), за информация за предстоящи събития и чествания (30%), за духовна подкрепа (28%), за юридически консултации (21%), за търсене на работа (20%) и т.н. Както се вижда, отношението е съвсем прагматично и е свързано както с характеристиките на пандемичната ситуация, така и с продължаването на общностния живот в нейните условия. Следва тук и въпросът за обратната връзка, т.е. дали общностните структури получавате и, ако да, каква е помощта от общността в периода на пандемия? Отговорите варират от „Да, най-вече морална“ (48%) и „Да, морална и материална“ (10%) до сравнително по-редките „Не, нямаме нужда“ (16%) или „Не, общността ни няма възможност да ни подкрепя“ (9%). Има, разбира се, и други по-малобройни отговори, като сравнително висок е процентът (9%) на неизказалите мнение.

От гледната точка на общностните организации най-големите трудности, с които те се сблъскват във връзка със създалото се положение, са „Не можем да се събираме“, „Не можем да провеждаме репетициите си, не можем да участваме на фестивали, концерти…“, „Ние съществуваме отскоро и тъкмо нещата по тръгнаха и всичко се блокира. Наехме помещение под наем за часовете по фолклорни танци, за нашето неделно училище и за курсовете по немски. И сега не можем да си платим наема, мероприятията ни отпаднаха. Пълен колапс. Тъжно…“, „Учебните занятия и богослуженията на живо не могат да бъдат заменени с онлайн такива пълноценно“, „Не можем да се развиваме и прекъсваме връзката, помежду си, защото онлайн комуникацията далеч не може да замени живия контакт (особено в един танцов състав)“, „Поддържането на социалните връзки с членове и приятели на асоциацията и упражняване на българските традиции, т.е. дистанцирането на хората от асоциацията е значително. Също така не може да се практикуват активности за децата, с които да се задълбочат знанията и любовта им към България и българските традиции“ и др. А има и характерни особености: „Като медия нашата задача е да даваме на хората актуална и достоверна информация за ситуацията с пандемията в страната, в която сме. Заради многото конспиративни теории по темата, често е трудно да убедим читателите, че представената информация е вярна“. Трябва да се отбележи обаче, че редица от общностните структури залагат на прагматичността: „При това извънредно положение се опитваме да избягваме трудностите и с огромно желание и воля да предоставяме на всички ученици необходимото за обучението“, „Не мога да говоря за трудност – адаптирахме се“ и т.н.

И все пак съвсем еднозначен е отговорът на въпроса дали активистите са продължили да се срещат и да осъществяват съвместни инициативи с представители на общността и след началото на пандемията – само 23% отговарят утвърдително. „Срещите са онлайн“, „Празнуваме рождени дни виртуално“, „Една фолклорна група от местните има срещи на zoom и танцуваме. Иначе поддържаме връзка по телефона, приятелски“, „Създадохме поредица от видеа с експертна информация по важни и актуални теми. Организирахме виртуални срещи, на които присъстваха по 30-40 души“, „Тези срещи са онлайн с различни платформи. Почти ежедневни – аудио-визуални. Понякога продължават с часове“, „Ползване на платформи и социални медии позволява над определени проекти да се работи, а други да се реорганизират. Образователни класове онлайн, дискусии и музикални проекти търсят начини да останат активни“ и т.н. Интересен в тази връзка е акцентът към въпроса дали има членове на организацията, които са изпаднали в изолация заради липсата на възможност за срещи на живо?  Почти половината респонденти (възможно е повече от едно мнения) отговарят, че всички се справят с онлайн комуникацията, макар че някои предпочитат да не използват каналите за онлайн комуникация (25%), а най-често това са по-възрастните хора, които не са подготвени технологично (20%). По-неприятна е ситуацията, когато „дейността ни не може да се извършва онлайн и в момента организацията ни не функционира“ (10%).

Но все пак става ясно, че в огромната си част българските общностни структури реагират адекватно на ситуацията в технологично отношение. На въпроса дали съответната организация е започнала да използва нова онлайн платформа, отговорите (които може да са повече) се простират от „Не, досегашните свършиха достатъчно добра работа (20%) и „Не, но разширихме присъствието си в социалните мрежи Facebook, Instagram, Youtube и др. (33%) до „Да, платформи за видеоконферентна връзка – Skype, Google Meet, Zoom и др. (57%), „Да, интегрирани системи за комуникация  – Slack, Workplace by Facebook и др. (13%) и „Да, виртуални среди за обучение  – Moodle, X2O Media и др. (10%). Става ясно още, че съответната организация или създава отделни виртуални групи във връзка с възникване на пандемията (34%), или по-скоро използва вече наличните (42%), като сравнително малка част (20%) отговарят негативно. Тези групи се възприемат основно като канал за комуникация и споделяне на актуална информация (68%), за споделяне на уроци и изпълнени домашни задания (63%), за споделяне на нужда или желание за някаква подкрепа (60%), за четене на книги, слушане на музика и други подобни (40%), за справка за здравословното състояние (23%), за четене на молитви/предаване на богослужения (18%) и т.н. (вкл. за събрание, урок по танци, дискусии и дори „виртуален бар“).

В условия на криза често се стига до преразпределение на функции на членовете в дадена организация и поемането на нови ангажименти. При сегашната пандемия това изглежда не е точно така, защото голямата част от респондентите (71%) отговарят отрицателно, а при останалите акцентът е върху „ново разпределение на отговорностите между членовете на екипа с цел подобряване на работата при сегашната ситуация“, „действаме единно и взаимозаменяемо според времето и задачите за изпълнение“, „на почти всички ни се наложи да поемем допълнителни отговорности“, „нуждата от нови форми на комуникация изисква друга заетост и друг подход“, „определени хора започнаха активо да се занимават с дигиталните инструменти и да разказват и помагат на останалите“ и т.н. В крайна сметка се очертава и въпросът дали може да се смята, че съответната общностна структура ще спечели по някакъв начин от ограничаването на физическите контакти и активизирането на онлайн комуникацията във връзка с пандемията? Макар да са възможни повече отговори, нашите сънародници като цяло наблягат на позитивната страна на нещата – „Да, в периода на паузата имахме възможност да осмислим досегашния си опит и да направим планове за бъдещето“ (31%), „Да, разбрахме колко сме важни за общността ни“ (30%), „Да, общността ни стана по-обединена“ (15%), „Да, открихме нови начини за привличане на хора в общността ни“ (15%), „Да, създадохме контакти с други подобни общности, с които преди не комуникирахме“ (11%) и т.н., като отрицателните отговори са 34%.

Заслужава си също, във връзка с пандемията, да се обърне внимание на отношенията между българските общности в чужбина и българската държава и тукашните българи. На въпроса дали за справянето с кризата разчитат на сътрудничество и/или помощ от България, 60% отговарят отрицателно, 24% – положително, а останалите не могат да преценят или не отговарят, като на държавата разчитат 68%, на нейните представителства в съответните страни – 58%, на роднини, приятели, граждани – 32%, на медии и литература –  също 32% (отговорите са повече от един). Вижда се, че като цяло мигрантските ни общности и техните структури далеч не са прекъснали връзките си с България и разчитат под една или друга форма и на държавата, и на всички нас. Разнообразни са очакванията за подкрепа – морална, финансова, икономическа, информационна, логистична, предоставяне на онлайн ресурси, онлайн курсове на български език и запознаване с различни платформи и т.н., за да се стигне до обобщението, че „всякакъв вид подкрепа ще е добре дошла, сега и винаги“. Що се отнася до обратната връзка с българската държава, отношението е абсолютно полярно и зависи изцяло както от държавните политики и конкретните условия в съответната страна, вкл. поведението на дипломатическите представители, така и от личния опит на мигрантите.

И накрая, но далеч не на последно място, ще обърнем специално внимание на усилията на мигрантските структури за съхраняването на българското културно наследство. Пандемията Covid-19 съвпадна с големи християнски и национални празници, важни за българите, затова е от значение какви стратегии са имали те за тяхното отбелязване и честване? Над половината респонденти (51%) отговарят, че са се съобразили със ситуацията, 32% са празнували, а 18% – не са. Най-характерни са следните дейности: „Имаме срещи виртуално (аудио-визуално) и с деца и с възрастни, но преди всичко вътре в семействата се спазват всички традиции. С учениците – всякакъв вид обучение насочено към обичаи и традиции, изготвяне на клип за поздрав на всички в общността ни“ „Бяха проведени видео конферентни връзки за съвместно отбелязване на празниците“, „Онлайн стрийминг на богослужението, послания за празниците, взаимопомощ от материален характер“, „Изпращане на честитки, активности във ФБ“, „Поставихме поздравителен адрес на фейсбук страницата ни“, „Вместо да празнуваме 24 май и края на учебната година заедно и с програма, всяко дете и учителите ще подготвят 3 минутно филмче, посветено на България и българското в нас, ще ги комбинираме и поставим на нашата уеб страница“, „За 24 май, най-големият наш празник, ще издадем списание“, „Преместваме честванията за септември, дано да се оправим до тогава“ и пр.

А конкретно на въпроса: „Как отбелязахте във Вашата организация Лазаровден, Цветница, Великден?“, отговорите варират от рядкото „Не сме празнували“ до масовото „Отменихме тържествата, но организирахме колективно боядисване на яйца с природни материали, както и общо празнуване с танци, чрез виртуална връзка“, „За съжаление само онлайн. Предните години организирахме голямо Великденско хоро на площада в Пилзен, но тази година нищо не можахме да направим“, „Организиране на конкурс за Великден. Извънкласни часове онлайн на тема Цветница и Лазаровден“, „Чрез видео уроци и всеки направи снимки от личния си праник от който представихме във видео колаж в социалната ни страница“, „Стараем се да напомняме на хората за празниците като публикуваме съответните четива в социалните мрежи и като им припомняме ретроспективно как сме празнували минали години, за да останем заедно в мислите си на тези празници“, „Излъчихме Възкресните богослужения на живо в Интернет“, „За Възкресение Христово децата от нашата енория записаха видео послание за всички наши приятели и членове което разпратихме по повод празника. Имахме добри отзиви“, „Боядисах самостоятелно яйца. Дадох на други българи боя за яйца, които живеят в друг град“, „Успях да направя вкусен козунак. Всички, които са наоколо, го харесаха“ и т.н.

В заключение може да се направи изводът, че дори в условията на пандемия българските общности в чужбина и техните организационни структури успяват въпреки тежките условия да останат действени и да поддържат своята българска идентичност. Както повечето организации, извършващи културни и социални дейности, обаче, имат нужда от морална и институционална подкрепа и изобретяването на различни инструменти за запазване на ролята си за общността.